Идва :)

Някога идеалът ми за “парти” беше следния: Picotto, Bailey & Ranieri. Трите М-та – първите им имена са съответно Mauro, Marco и Mario. Години наред чаках някой да покани Mauro Picotto в България. Дългото чакане понякога надъхва още повече, но друг път бавно и постепенно демотивира. След толкова години в чакане ето, че сега идва, а аз не подскачам от кеф – тръпката я няма. Избледняла е във времето.

В България нещата се случват със закъснение. Понякога толкова голямо, че вече не са актуални. Идват старички метъли и закъсали поп-диви, които тълпата посреща като невидяла. Така де, тя и не е видяла. Няма и да види – музикант в апогея си няма да дойде тук. Ще дойде чак като позалезе.

Не е тайна, че хонорарът на Picotto е сериозен, ако не и един от най-големите за този вид музика и мероприятия. Това обяснява защо не е лесно да бъде поканен. Аз обаче си мислех друго – голяма далавера беше да го поканят. Защото той щеше да напълни залата и да избие всички разходи. Щеше я напълни, защото беше твърде популярен. Повечето диджеи в електронната музика са известни само на отбран кръг от фенове. Picotto беше всестранно известен – не само на techno-феновете, ами и доста извън техните среди. На живите си участия той беше techno-dj (основно, пускаше също и trance), а иначе се изявяваше като trance/dance продуцент. Има няколко изключително популярни парчета, бяха хитове и ги въртяха по музикалните канали. Оттам името на Picotto е познато и на средностатистическия немеломан. Вярвах, че този човек може да събере в залата хора с доста разнородни музикални интереси.
Сигурно съм бил наивник или нещо ми е убягвало, защото явно е нямало организатор, който да мисли като мен. Та Picotto не дойде. А не е като да нямаше предпоставки – в последните няколко години се изредиха много други имена, големи и утвърдени, и скъпи. Някои дойдоха по няколко пъти, чак до омръзване.

Ето, че все пак доживяхме и Mauro Picotto идва – 5-и октомври, София. Стилът му вече не е това, което беше, но предполагам промените са нещо, с което трябва да свикнем. Ще поживеем – ще чуем :)

Вчера нещо стана с кучето ми. В началото просто се разлая, без видима причина. Лаеше към нищото, беше се втренчил наникъде, в празното пространство. Веднага си представих как вижда и усеща присъствието на духове.

После скочи на крака и тръгна да обикаля апартамента. По случайност вратите бяха отворени. Започна да тича между двете най-отдалечени стаи, от едната крайна до другата. Вървеше много бързо и на моменти дори бягаше! Обикаляше ги, стигаше до края им, до ъгъла, обръщаше и бегом до другата. После пак обратно. И така един час без да спре нито за миг. Запъхтя се, изплези език, умори се… но не спря.

А аз се психирах. Такова нещо не бях виждал. Дори не мога точно да го опиша. Какво ли не ми мина през главата – че полудява, че има някакъв извънреден приток на енергия/адреналин, който трябва да изразходва, че има проблеми със сърцето… знам ли.

Преди седмица ходих в Технополис да разгледам анемичното им разнообразие от фотоапарати. Горките машинки бяха бетонирани към някакво табло. Не става да ги вземеш в ръце. Можеш единствено да се наведеш и да ги огледаш, но не от всички страни, защото са здраво закотвени на мястото си.
Отделно, бяха свързани с таблото посредством кабели. Имаше светлинни индикатри. Един вид – ако случайно откъртиш таблото сигналът прекъсва и те усещат.
Толкова за системата по сигурността на Лувъра. Живият контрол в тези магазини е не по-малко стресиращ. Всеки клиент бива разглеждан като крадец до доказване на противното. На десетата секунда, след като доближих бетонираната техника и отстрани застана човек от охраната, който не ме изпусна от поглед. Много мразя такова отношение, както и продавачки, които ми се бутат и ме затормозяват, докато аз просто искам тихо и необезпокоявано да огледам.

А вчера бях в Техномаркет. Отивам да купувам чантичка за фотоапарат. И логично си нося и самия фотоапарат, за да мога да пробвам как стои.
Още на входа момичето от охраната ме накара да си оставя багажа (раницата с фотоапарата) в металните клетки за целта. На мен не ми се обясняваше, затова чинно се простих с пробата. Е, какво толкова, ще избирам на око.

И ето ме, доближавам щанда с чантичките за фотоапарати. И ето, цъфва човека от охраната. Охраната в тези магазини е повече от клиентелата. Стои на две крачки встрани от мен, изпънал гърди, сключил ръце зад гърба. Дебне като цербер. Гледа ме втренчено и не ме изпуска от поглед. Минути наред. Дори му усещам погледа.

Избирам чантичка и минавам през касата. Преди да изляза от магазина отивам към клетките с багажа, където ми е раницата с фотоапарата. За по-лесно пъхнах фотоапарата в чантичката, а чантичката – в раницата. Явно съм изглеждал много криминално, защото докато го правих и момичето от охраната отново дойде. Поиска да види касовата бележка. Видя я и се отдръпна, а аз тръгвам към изхода.
ПИУ ПИУ ПИУУУ!!!
Детекторите реагираха, алармата се задейства. Спрях на място. Усетих десетки погледи върху себе си, даже ми се привидя червена точка от снайпер с лазерно насочване. Момичето от охраната пристъпи към мен с подкрепления.
- Дайте чантичката.
Извадих чантичката и я подадох.
- Имам апарат вътре – казах. – Ето тук… – и посочих големия джоб на главното отделение.
Но тя не е вчерашна. Ще се хване, ама друг път! Започна да отваря и ровичка малките джобчета и тайници. Да не би да съм скътал вътре някоя дреболийка – памет, микрочип, нанотехнология…
Накрая стигна до големия джоб:
- Апарат ли имаш вътре?
- … (аз на кого разправям)
След като се увериха, че всичко е наред ми върнаха чантичката.
- Трябваше да покажете апарата на влизане.
- Ами нали ме накарахте да го оставя в багажното… то за какво е багажното тогава…

Не съм се убил да купувам от тези идиотски и скъпи магазини. Но отсега нататък могат просто да забравят, мизерници.

Втория сезон на The IT Crowd е размазващ! Рядко вторите части са по-добри от първите, но тук е така. Смях се на глас, което не е типично за мен, а на първата серия дори се просълзих.

Ето с тази пародия започва трети епизод:

Кампанийна реклама против краденето на музика, нещо като нашето “пиратството ограбва” :D

За новината разбрах от тук, а после и от тук.

В мегаполиса Разград предстои музикално събитие, което ще разтърси и революционизира музикалния бранш.

На сцената ще се качат Samantha Fox (чието име ми звучи смътно, но не достатъчно познато; май имаше някакви стари хитове от ерата на диско-попа), Васил Найденов и DJ Balthazar.
Опитах да си представя едно такова стилово съчетание, но не успях. Сигурно съм тесногръд. Все пак допускам да е нещо във вида: Balthazar пуска музиката, Васко прави “лайв пърформънс” (фийчъринг, мийчъринг, ю ноу оу оу!), а кака Саманта… ми… то не остана. Може да танцува гола.

Представям си как баби и дядовци ще преоткрият живеца в електронната музика, а дрогирани лапета ще почувстват богатството на естрадата и носталгията по диското. (И стотина кибика около пилона, надпреварващи се да снимат с телефони)

Bang bang, I shot you down
Bang bang, you hit the ground…

ПС: това е в кръга на шегата простотията, разбира се. Тримата гостуват на музикалния фестивал в Разград поотделно, няма да свирят заедно. Макар че щеше да е интересно…

Подтичвах в тръс прасешки в прясното утро,
потях се под шапката плътно прихлузена,
преплитах краката си, пътем похъхрящ,
последствие от свръх-прекаленото пушене.

Прозявам се тук, с преумора във погледа,
примирен, после заник че пак ще пладнувам,
придвижващ през пикселни друми пехотата,
подсъзнателно празни победи бленувам.

Преживящ ще бъда по обед, при плюскане,
пристигнал тъй късно, презиращ опашките,
предпочитащ да вземе, без помен полюшване,
предпоследната порция повехли кебапчета.

Превъзходен бих бил, ако правех нещата
по-планирано, правилно, плавно, премислено,
преследващ проблеми с похвални похвати,
предполагам, обаче, съм просто без принципи.

“Watch me paste this pathetic palooka with a powerful paralyzing perfect pachydermous percussion pitch.”

Който се сеща, той знае :D

Учителите, които не стачкували го правели заради децата. За тяхно добро не искали да прекъсват учебния процес. Учителите подкрепяли стачката, да, но децата не заслужавали да стават жертви. Последната изцепка беше, че тези учители не стачкували, за да не разочароват децата.

Милите лелки или ни баламосват, или не знаят на кой свят и в кой век живеят.

За децата няма нищо по-хубаво от ваканция, стачка или нещо такова. Това искат те. Не им се учи. В смисъл… така или иначе не учат, въпросът е и да не ходят изобщо.
Аз например всеки ден отивах на мъчилище с мисълта, че някой се е обадил за бомба… и до края на деня ме крепеше надеждата, че някой ще се обади преди гадния час с гаден преподавател, изпитване, контролно и т.н…
А при грипна епидемия протривах ръце и кроях пъклени сценарии. Броях болните и смятах колко още са нужни, за да станат 30% – колкото трябват за обявяване на грипна ваканция.

Разбира се във всеки клас имаше и по един-двама човека, които уж искаха да учат и саботираха колектива и останалите. Никога не тръгваха, когато целия клас е решил да избяга или да се извини. А когато бягахме поотделно дори ни клюкареха къде сме и какво правим. Всички тайничко ги мразехме.

Не е нужно да вярваш в боГ, за да се кланяш на идоли. Не е нужно да живееш в отдавна отминали епохи, за да имаш своите езически божества и идоли.

Заповядай в 21-ви век, векът на идолите.

Съвременния идол – кланяме му се всеки ден. Слушаме за него, гледаме го по новините, обсъждаме го. Той се държи както подобава на божество – извисено. А ние сме обикновените простосмъртни, прекланяме се и вярваме… и интересното е, че сами сме си избрали да бъдем такива. Вярваме в лъжата, в един лъскав и измислен PR-образ. Ти чу ли какво направила Бритни Спиърс??? Майчице, пък Слави ослепявал :( Саманта е бременна от Хулио, а Педро заплаши Енрике с убийство!
Впрягаме се, вживяваме се. Имаме нужда от своя идол. Редим се за автографи и ръкостискания, искаме да го видим, да го докоснем. Да се снимаме с него. Да можем после да кажем, че сме го видяли. Че сме го докоснали и оттогава не сме си мили ръката. Искаме да видим идолите, които сами сме си измислили и това ни доставя някакво странно и извратено удоволствие, което още не мога да разбера.

И те били хора, най-обикновени, хора като нас, хора като всички останали? Те не били нищо повече от нас? Хайде стига, кого заблуждаваме. Разбира се, че са. Само погледни тълпите, които ги гледат с блеснал поглед и зяпнала уста, които крещят с фанатичен екстаз и зомбясало протягат ръце.

Абе днес било 11-ти септември. Аз обикновено съм в лек делириум и не зная коя дата и кой ден от седмицата сме. Освен това рядко помня дати и събития.

Как да е – разбрах, че днес била знаменателната дата ЕДИНАДЕСЕТИ СЕПТЕМВРИ, на която…
… САЩ преметнаха целия свят.

И сега всички си спомняме, тъжим и сме съпричастни. Пием си биричката, гледаме комедии и пускаме дебелашки шеги, но отидем ли на публично място не смеем дори да се усмихнем, за да не изглежда, пази Боже, че сме щастливи и не съчувстваме на близките. Гледаме bTV и заедно с водещите преглъщаме тежко и се правим на покрусени. Всъщност е тъжно, наистина. Под инсценировката на едни американци умряха много други американци.

А планът проработи – САЩ се изкараха жертви, намериха си предтекст за много неща, и оправдание за още повече, вдигнаха шум. И дори сега ние пак говорим за тях. А, щях да забравя – парите; заложени бяха много пари.
Една лъжа генерира толкова много шум. Един фарс раздвижи всичко и събуди интерес. Това е все едно да гледаш някое “риалити шоу”, инсценирана тъпня, където двама участници се карат кой е пръцнал и кой е изял два фъстъка повече отколкото му се полагат. И сега ние да тръгнем да ги гледаме, да разискваме, да спорим и да се караме кой е прав и кой – крив, кой играе, кой е с маска, кой не е искрен, кой е естествен и т.н. и т.н. и т.н. простотии…
Тужното е, че имаше реални жертви, но те не бяха следствие на реален проблем или заплаха, или поне не на такива, каквито ни пробутаха.

Някъде видях въпроса (а сигурно го има и на много места, особено англоезични) “какво правихте на 11.09.2001?”. Първоначално ми стана тъпо – защо точно на тази дата, измислената, инсценираната и довела индиректно до дузина повече злини на дузина повече места? Едва ли не така им легитимираме тъпата конспирация и дори и побутваме приятелско рамо, като вдигаме шум и участваме в масовото промиване на мозъци.

Та това правих на 11-ти септември – лежах на операционната маса и си мислех “туй ако не е тяхна си вътрешна работа пък на!” ;) Жалко за хората, но така е то в Страната на Свободата, където хората може и да не знаят кой им е президент, но са наизустили “Бин Ладен” и “тероризъм”…

Amores perros… amores perros… самото заглавие ми влезе в главата и установих, че неволно си го повтарям наум.
За по-удобно превеждан “Love’s a Bitch”, “Love Dogs”, а на български и като “Кучешка любов”. Игра на думи.

Гледайки, в един момент със сигурност ще се запиташ как се стигна дотам, кой е “виновен”, откъде тръгна всичко… дали от момчето? Или момичето? Или кучето? И ако момчето уби някого, то не спаси ли другиго?

Трогателен филм. Няма да се опитвам да кажа нищо дълбоко и аналитично, за да не изглеждам смешен. Препоръчвам :)