Телевизорът бръмчеше някъде в бекграунда, а аз не му обръщах внимание. По едно време обаче чух “Деси” и инстинктивно се извърнах към екрана. Както вече се досещаш – видях познато лице.

Аз Десита не познавам. Имам една в курса, но тя изглежда по-асоциална и от мен самия. Та единствената Деси в моя свят е непозната и далечна, почти фикция. Момиче, което съм виждал само на снимки. Един от малкото модели, чиито снимки са ме грабвали.

Ето я и нея – Десислава Панчева в предаването “Другата България”. Говори за престоя си в Милано и разгръща албум, в който се набиват на очи кадрите на батко ти Борисов.

Деси можеш да видиш в сайта и или в блога на човека, който я снима най-добре. Ето някои от любимите кадри, вдъхновили текста по-горе: •, •, •, •, •, •, •, • :-)

Всяка една жена има различни лица… всичко е една роля.

На два пъти подхващах темата през миналата седмица, но все ми звучеше глупаво. Пък и не бях съвсем сигурен дали съм ги отказал. А и винаги, когато седна да пиша за цигари, залитам обратно към пушенето, така се издъних последния път. Човек без да иска се самонавива, нали.

Но. Вече е девети ден и май наистина е време да обявя като факт спирането. Тоест щом в петък, който беше отвратителен ден, успях да се сдържа, значи всичко е свършило. В интерес на истината днес денят май ще е не по-малко гаден, веднага след ставането се издразних адски заради едно нещо, освен това съм недоспал, но какво да се прави – това е животът. В събота се снабдих с гумена гривна за стискане и засега успешно си обирам негативните емоции с нея, макар че ми излязоха пришки.

Хубавите последствия от спирането са много, но пък и пушенето си имаше доста положителни страни, колкото и да реват неговите противници. Лично аз спрях единствено заради гадната воня – няколко часа след фаса човек не може да подуши нищо както трябва. Отравя живота направо, пълна мизерия. Затова и не се безпокоя от повторно почване, дори да не ми издържат нервите в някоя ситуация и да се успокоя с цигара. Човешко е, пък и не съм превърнал отказа си в самоцел. Обаче всяка идея в тая насока се пресича от мисълта за неколкочасовите мъки впоследствие.

Сега възприемам света с едно измерение в повече и това е изключително приятно. Не бих прекарал повече от пет минути в задимено помещение, освен ако нямам наистина сериозна причина. Замърсеният въздух ме дразни все по-силно, може би защото вече го усещам. Постоянно ми се яде, но на мен винаги ми се е ядяло постоянно, така че нищо ново под слънцето. Обаче така и не разбрах кога трябва да очаквам симптомите на никотиновия глад, хем пушех почти по две кутии дневно в последно време. Чувствам се малко измамен, така де.

Не мисля, че бих могъл да дам съвет някому за отказването на цигарите, една позната ме попита вече. Знам, че звучи малко плоско и изтъркано, но ако наистина иска човек, ще ги спре. Тва е. Професионален психолог би го формулирал по-добре, но всичко опира до мотивация и баланс. Ако непосредствено осезаемите минуси надвишават значително плюсовете, тогава няма нужда дори да си играеш на “воля”. Което отново ме оставя леко разочарован, щото друго си е да виеш и се гърчиш драматично а-ла Трейнспотинг, пък така – пълна скука.

Всъщност, цигарите ми правеха компания, в един или друг смисъл, а сега се чувствам още по-изоставен. И това ще бъде основният ми проблем в идните седмици и месеци, но пък кога ли не е бил, нищо ново под слънцето. Надявам се гривничката да издържи, ще купя тия дни резервна.

Тя е малка, но държи дълга цигара.

Даже не Тя, а То – детето, момиченцето. Малкото. Седнало на стола, краката му висяха във въздуха. Наживо детското му личице изглеждаше още по-невръстно. Беше заедно с двете си приятелки, всички на видима възраст между 10 и 12 години; и всички с фас в ръка. Със заучени жестове се опитваха да пушат, да си придават тежест и да подражават на… незнайно кого.

Да се направим на наивни и изненадани и да си зададем някои фундаментални въпроси – накъде отива днешната младеж, накъде отива светът?

Гледката премина през няколко етапа. Първо беше странна, някак неестествена, трудна за възприемане. После, вниквайки в позата и държанието на тези дечица, беше смешна и комична. Накрая гледката стана жалка, съжалителна… отвратителна.

Дебнейки за снимка забелязах, че си изтръска цигарата десетина пъти, но само веднъж дръпна от нея.

А Lirex каза, че ако пусна това в блога и веднага ще ме направят на нищо, визирайки наплив на сурия върли пушачи с типичните им идиотски доводи. ПриродоTютюнозащитници.

Навън раздаваха баници, правиха родео, чевръсти деца обикаляха и пробутваха брошури… хора навлякоха кокили, а делтапланер кръжеше над града и развяваше поредния номер на бюлетина.

Прибирам се, но във входа на блока ме посреща четириизмерен спам. Подхлъзвам се на някаква диплянка – така, както по филмите се хлъзват на бананова кора. Пощенските кутии са задръстени с простотии. Някой може да ги използва за подпалки, ще изкара цяла зима със запалена камина. А аз трябва да си закрия моята кутия. Знаеш ли какво е чувството да погледнеш през малката дупчица и да видиш, че ИМА НЕЩО. Сърцето ти се разтуптява. Надяваш се, че са ти писали, че имаш писмо, а защо не картичка, или пък ти е пристигнал чекът. Но не – има единствено изборни брошури, боклучави каталози на хипермаркети и тук-там сметки. И така стотина пъти годишно. Последното истинско писмо, което получих беше… от личната ми лекарка. Кандидатира се за общински съветник и агитира да гласуваме за нея. Мда.

Да мрат!

Златотърсачката Бий позира за актова фотосесия, посветена на любовта и към златния прашец. Леко опиянена, русолявата Бий се разсъблече и показа големите си очи и меден загар. Леко закръглените и, апетитни форми блестяха на яркото слънце. Беше готова за опрашване още там, на място, но аз като един истински професионалист запазих хладнокръвие.

IN GOLD WE TRUST

България прогресира. Ментално, външно – всякак. Купуването на гласове още е тук, но вече е някак по-представително и лъскаво. Ерата на кебапчетата е към своя безславен край. Идват баниците. После бургерите. Това е еволюция!

Преди няколко дни натегачите от политическа партия (странно, аз мислех, че още са на ниво безформена, утаечна слуз) “Гергьовден” раздаваха баници в центъра.

И въобще, из площадите по цял ден щъкат млади девойки и пробутват брошури и простотии. Продали са се, мацките, за жълти стотинки на някоя партия са се продали. Вместо да се продадат на някой по-заможен батко, както обикновено правят. Ей това се случва с хубавите момичета в България – пропиляват си таланта, раздавайки флайъри на някоя фолк-дупка и по-късно се омазват здравата във въпросната или друга чалготека.

Та така. Едните раздават кебапчета, другите – баници… скоро очакваме ДПС да раздават дюнери. Независимите ще черпят с домашни сладки, а партията на жените – със сочни кренвирши и дълги краставици. И прочие, да не казвам на какви други простотии ме избива.

Друга изцепка от тези дни. На един паркинг започнаха да се събират някакви хора с някакви автомобили. Видях някъде да пише “каскадьори”. Аха, щоу ще правят. Започнаха да подготвят терена и високоговорителя. Гледам на една от колите някакъв голям номер. Викам си – ЕХАААА, СЪСТЕЗАТЕЛЕН НОМЕР, СПОРТНА КОЛА, УАААУ!!! Състезателен друг път. Оказа се номер на бюлетина.
Надуха музика. Набързо около паркинга се събра типичната сган от зяпачи и кибици. Раздадоха им рекламни тениски с номера на бюлетината. Дечицата се бутаха да си вземат, разграбиха ги като топъл хляб. Кой ще ги носи тези грозни и срамни фанелки не знам, ама нали са на аванта – вземай…
После правиха някакви скучни “каскади”, придружени от покъртително жалки скечове. Примерно имитираха бой на двама шофьори, които са катастрофирали. Патетично. Долу-горе това е нивото на шоуто, шоумените и шоубизнеса.
Накрая кандидатката за районен кмет държа реч, май… не знам, вече бях със слушалки и си гледах в краката.

Идват избори, с тях идат и социолози, политолози, навлеци всякакви. Всъщност да не ги виним – каквото търсенето, такова и предлагането; и обратно.
Тук-там попадам на анкети, питащи ни за кого, аджеба, ще гласуваме на изборите в София. Реших и аз да внеса своя принос в проучването като сондирам моята малка, но различна аудитория.

И така…

Казаха ми да спра да снимам билетчета. Не било интересно, всеки късал/дупчел билетчета.
- Мислех, че е вълнуващо… – промълвих аз съкрушено.
- Изобщо. – отсече тя.
А за мен беше много сантиментално и съкровено. Пък и не пиша, за да се харесам на читателя и да търся неговото одобрение.

Наскоро обнових версията на Wordpress. Мъка и досада. Не го бях правил досега, бях си със старата от самото начало. Две години без обновление, сега сигурно ще последват още две до следващото. Последните дни обаче счупих блога и се оказа, че нямам достатъчно нов бекъп. Хора, правете си бекъпи (копия, архиви). Бъдете параноици. Подсигурявайте всичко и подозирайте всички.

През това време всеки ден ми идваха билетчета с доста повтарящи се цифрички в номера. Вчера за 60 стотинки си купих 71711 (фул хаус ли беше това?).

Също така вчера забелязах, че това, което четеш в момента е тема номер 444 (nolimit.cult.bg/presscenter/?p=444). По-интересното е, че миналата тема е с номер 443, като заглавието и също завършва на “443″, понеже сниманото билетче е с такъв номер… 43443. Друго от трите снимани билетчета в същата тема пък съдържа “444″.

Значат ли нещо съвпаденията, каквито и да са те, имат ли някаква закономерност и може ли човек да се научи да ги “разчита”?

А каква е вероятността върху пейка, на която е изписано “love” да падне есенно листо, което да закрие буквата “е”, но в същото време върху самото листо, измежду шарките му да се е образувала буквата… “е”? Точно от страната на закритото, едно не голямо “Е”, а малко “е” – досущ като това на пейката. И аз да го видя, че и снимам…

… или общо 6 четворки и 6 тройки. Средното билетче е на колегата Lirex, да му отдадем почит.

Сериозно е положението, всеки ден валят. Мисля, че това е знак от небето, навярно звездите ми го говорят. Сигурно съм призван за нещо, за велики дела! Още не съм разгадал посланието, но може би… трябва да стана покерджия? Дали?

— Дюдюююдюдюдююдю… – блогосферата дюдюка за политика и избори. Темата на седмицата, всеобщата еуфория, масовите инициативи… знаеш как е.

Може би някой очаква да пиша за ей това:

Само че мен ме интересуват по-такива неща…

I Love Techno е едно от най-емблематичните мероприятия (фестивали?) за електронна музика. Повече от 10 години, над 30000 души, ежегодно. Понастоящем в Гент, Белгия.

Ама хубаво седи това сърчице, ей!

Смятах да спра дотук и да оставя нещата кратки и изчистени, тайнствени и многозначителни… обаче ме засърбя езикът. Та, мисля си, че май за мен още не е дошъл моментът. Още не съм влязъл в матрицата, в руслото, във филма ако щеш, когато започваш активно да се интересуваш от политика, икономика, бизнес, управления, избори, някакви прагматични битовизми и т.н… и да се връзваш, впрягаш, приемаш твърде насериозно…

Мисля, че разбрах какво исках да кажа :)