Градация и деградация на честитките в условията на 21-ви век и съвременните технологии.
(звучи като име на есе)
Също и развитие на честитките паралелно с развиващите се човешки взаимоотношения.

И тъй: нека си представим, че има някакъв празник – без значение какъв. Не е задължително да е личен; може да е общ и всенароден. Важното е да подлежиш на честитене.

лично ―› с писмо/картичка ―› по телефона ―› чрез sms ―› чрез sms от интернет ―› по чата ―› без честитка

1. В началото хората ти честитят лично. Поне тези, с които сте достатъчно близки и на близко разстояние. Който не може лично се обажда по телефона, но има и такива, които полагат специални усилия да се видите на този специален ден.
2. Аз по едно време даже използвах картички и писма – истински, хартиени… с марки, печати и изпратени на крак по пощата. Нещо не открих съмишленици и престанах с тази практика.
3. По-късно нещата се изместват до телефона. С напредване на технологиите личния контакт става все по-труден (парадоксално, нали) и всеки предпочита да врътне една жица.
4. Със смъртта на стационарните телефони мързелътчеститките се прехвърлят на мобилните.
5. Малко след това, хващайки джиесема в ръка човекът си казва: “авeeе къде ще звъня аз… че да се набутвам, че да се обясняваме… пък то и нямаме какво да си кажем… оф. я да пратя аз един есемес”. Това е епохата на текстовите съобщения. Има нещо романтично в нея – честитим си на “латински”.
6. Колкото повече тече времето и толкова повече се забравяте с твоя познат, накрая той решава, че не си заслужаваш стотинките и тракането по неудобни бутони. Тогава ти праща безплатен sms от интернет. Към него има и рекламка, което прави съобщението по-дълго и внушително, пък и рекламата може да е намек за подарък, кой знае?
7. Един от последните начини за отбиване на номера е чата. Ако те видят ти честитят, ако не – здраве да е.
8. На следващия етап следват празнотата и тишината. Явно сте се забравили и вече изобщо не ти честити.

И важно уточнение, преди всеки да си помисли, че стои в центъра на този текст: никой да не взима присърце написаното, то в базирано на принципни и дългогодишни наблюдения, глобален поглед над света и широко разгърнато пространствено мислене… и няма нищо общо с това, че не сте ми честитили коледа, примерно, понеже аз и без това не вярвам в тия глупости. Опитвам се да кажа “нищо лично!” ;)

Във Варна вече няма делфини, но има лебеди. Доживях да бъда на по-малко от метър от тях. Следващия път даже ще ги нахраня и пипна.
Малко са аристократични, като някакви важни особи, а около тях пърха цял придворен рояк от чайки, гълъби и други представители на простолюдието.

Swimmin’ Swans from cx on Vimeo.

Swans on board!

Снежанка и седемте лебеда… Наистина са седем в кадър ;-)

[wp:svejo-net]

ПС (После се Сетих): окончателно зарязвам Ти,Тубата заради отвратителната компресия, с която развалят всяко видео. Специално моите биват скапани до неузнаваемост и не стават за гледане. Тъй че – long live Vimeo!

Това не са “10 съвета за избор на домейн”, нито изследване на австралийски учени, които, след серия от експерименти открили зависимост между името на домейна, сексуалните фантазии на човек и името на домашното му кенгуру.

В днешно време изборът на домейн е ад, мисията невъзможна. Хубавите имена са заети, оригиналните имена са заети, звучните и лесно запомнящи се имена са заети, специализираните и обвързани тематично имена са заети. Всичко е заето. Дори идиотските имена и те са заети. идиотскоиме.com, идиотскоиме.net, идиотскоиме.org, идиотскоиме.info… идиотскоиме.cx… заети!

Всяка дума от английския е заета. Всички две думи са заети. Нещо повече – всяко по-смислено словосъчетание е заето! Какви ли не простотии опитвах и се оказваше, че вече някой се е сетил.

На повечето от заетите адреси няма активни сайтове. Просто са регистрирани, пазят се и се препродават… на по-сериозна цена.
Сигурно има хора, на които им се плаща, за да стоят с речник в ръка и да регистрират всеки сбор от символи, който им хрумне.

Заиграх се с топ-домейна .info…
need.info
free.info
interesting.info
needed.info
iwant.info
nonstop.info
askfor.info
(заети. още дузина опита и по-прости думи директно ги пропускам)
wtf.info
my.info, mypersonal.info… my-personal.info
whatsyour.info, whatisyour.info
infoinfoinfoinfoinfo.info - 5 info-та, от 6 нататък бяха свободни.
nomore.info

И както се казва – “и други”…

Получавам спам пред очите си.

Интересно как спамът идва точно когато съм си в пощата. Или съм късметлия-интригант, или има нещо гмило в гмаил.

Какво става? Влизам си в пощата и я зарязвам, през което време тя стои отворена 5-10-20 минути. Когато отново се върна и я погледна се оказва, че съм получил спам. Писмата в папката със спама са нарастнали с едно – примерно от 10 на 11. Аз не получавам тонове спам, че да е нормално да идва през няколко минути. Почти винаги, когато съм си в пощата пристига по нещо, най-нагло пред мен пристига. Не че ме гони параноята, но дали това не е нетрадиционен PR от google, онагледяващ прекрасната работа на спам-филтрите в gmail… ;-)

[wp:svejo-net]

Mea_Culpa (22:16:41 24/01/2008)
имам си блог!

cx
прекрасна!

Mea_Culpa
a myspace-a si zatrih, ebati typnqta 0_o

Като снимам хора те се противят, дърпат се и мрънкат, а аз започвам да се чувствам като натрапник. После ми напомнят да им пращам снимките… и накрая си ги публикуват или слагат някъде. И така до следващия път, когато пак ще се дърпат.

Мисля, че заглавието на филм отблъсква читатели, макар че никога няма да си призная, че пиша заради разни му там читатели. В един от последните хубави филми, за които писах, под самия филм съвсем се отплеснах и говорих за доста (раз)лични неща (не съвсем за филма), но подозирам, че никой не ги е прочел, именно защото бяха в графата “филм”.

Силно мотивиран от този текст на Борислав Борисов изгледах естонския филм “Klass” и вдъхновен от последния сядам да пиша тези редове. Всъщност нека си позволя още едно лирическо отклонение, с което да отегча и последния случаен читател и да останат само най-зарибените, сериозните фенове. Искам да кажа за силата на словото. Някой ми беше препоръчал да гледам “Klass” и аз почти механично си го добавих в списъка, без да му обръщам някакво внимание. Помня, че някой ми го препоръча, но дори не помня кой. И сигурно щях да го изгледам някъде догодина, ако не бях попаднал на горния текст, след който веднага си го дръпнах и гледах. Ето това е силата на словото.

Филмът е за детското насилие, простотиите и издевателствата в училище. Може да звучи скучно, но не е – о, изобщо не е.

Пише, че е по истински случай. Може би “случаи” е по-точната дума – не един, а много. В интерес на истината не намерих никакъв конкретен случай, който да се явява първообраз на филма. Но няма и нужда – “Klass” е такъв, че и без подръчна фактология пак може да се направи и пак ще е по истински случаи. Те са навсякъде около нас, всяка година, във всяко училище, в почти всеки клас. Всяка от отделните сцени е истинска и със сигурност си бил свидетел на такива. Трябва да си виждал нарочения за нещастник на класа, тормозен от няколкото лидери, тартори на простотията, и досмазван от инертността на тълпата – сеирджии, страхливци и натегачи. Жертвата най-често е просто “различен”: пълен, дребен или беден, скромен и свит, “цайсат”, “зубрач”… или най-лошото – умен…

Филмът грабва от първата секунда и те понася във вихрушката на действието, като не те пуска до самия край. С цялата условност, че звучи като префърцунена фраза от елитна рецензия на претенциозен критик – така е. Още началните кадри очароват със заснемането си и музикалния съпровод. Никакви изчанчени изпълнения, специални ефекти и изгъзици – просто добра техника. Техника като умение и похват, а не хардуер.
Сцените са смело и умело пресъздадени. Реални точно толкова, колкото може. На моменти леко пресилени, а на места някои неща бяха спестени. Примерно на партито, където всички са се събрали в една стая – цялата обстановка беше твърде цивилизована за днешните стандарти. Лично аз очаквах да ги видя до един насвяткани, на масата – дузина шишета евтина водка, и тежка цигарена миризма, която те удря дори през монитора. Но знам ли, явно в Естония не са толкова деградирали като тук. Всъщност се обзалагам, че не са.

Актьорите са колкото неизвестни и млади, толкова и усърдни. Доста добре са си влезли в ролите… може би защото това не са точно роли, а малко или много част от тяхното ежедневие. Баш гаменът в класа беше същинското олицетворение на такъв. Най ме впечатли откъм глас и интонация. И между другото много ми прилича на един ритникотропко.
Момичетата изглеждаха точно както ги виждам и аз – хладни, ледени, смразяващи кокони. Ледени кралици. Кукли, ампутирани от чувства, състрадание и още много неща, които са извън контекста на този филм и няма да ги изброявам.

Срещал съм и други филми с подобна тематика, но този е най-реалистичния. Не е помпозен и бомбастичен, няма хепиенд, но няма и тъжен край; няма пропагандни внушения и не се натъртва поука, а героят не е идеален, не е светец, не е непобедим и дори не е герой…

В заключение – браво на естонците. А в България по-скоро ще се случи някой такъв “истински случай”, отколкото да се направи такъв филм.

[wp:svejo-net]

Бях решил да пиша само за хубави филми.

Днес се явявам, тук и сега, в ролята си на спасител. Да предупредя човечеството за нарастващата опасност – опасност от пришълци и хищници.
Опасност от слабоумие.

Aliens vs Predator 2 е най, най, най-тъпия филм на годината! Не просто тъп, а жалък. Макар да сме едва в началото и, по средата на януари… още отсега можем да го провъзгласим за най-малоумен филм на лето’08.

В този филм пришълец заразява хищник и се появява новото чудовище… Predalien!!! Звучи малко като “Хелбой”. И така, Predator и Predalien ходят на два крака, бият си крошета и се перчат кой е по-грозен.

Филмът може и да е безсрамно кратък – 86 минути (с рекламите), но историята се разгърна. Ейлиънчетата се люпеха минута след “снасянето” и растяха с няколко метра в секунда – след още минута вече бяха големи, пораснали, зрели пришълци. Аархгрхгхргх…

Хищникът беше дебил. Ходеше бавно и го раздаваше тежко-тежко, но беше пълен идиот. Пришълци се спотаяваха около него без да ги усети, хора му минаваха в гръб без да ги чуе. Един тийн се засили и го ПОМЕТЕ, събори го в една шахта… него, ХИЩНИКЪТ на хищниците, дошъл от своята планета сам самичък, за да трепе пришълци.

Поне режисурата беше страхотна – всичко беше толкова тъмно и неясно, че нищо не се разбираше. Може даже да не е имало бой, а само да съм си го въобразявал, гледайки тъмните силуети и играта със светлинататъмнината. Ако снимаш нескопосано и искаш никой да не ти види гафовете – снимай тъмен филм.

Дойде и най-зрелищната сцена, която чакахме през целия филм, боят на боевете (нещо като Нео-vs-Смит в Матрицата). На Хищника му се повреди шлема и той, като един шотландски боец реши да се бие с голи ръце. Докато запретваше ръкави и сваляше броня, Пришълецът стоеше настрани и като един пришълец на честта го изчакваше. После се доближиха и известно време си ревяха в лицата и се зъбеха. Романс! И тъкмо започнаха да си бият шамари, когато филмът свърши.

Беше покъртително. Умряхме да се хилим.

На излизане от залата Lirex ми каза: “сега разбирам защо описанието на филма беше едва пет реда”.

[wp:svejo-net]

Вървя навън и в главата ми нахлуват всякакви асоциации. Асоциирам всичко с всичко. Минавам по места и си спомням предишни пъти, когато съм минавал оттам. Спомням си и емоции, за миг ги изпитвам отново. Погледът ми се спира на неща и изплуват спомени, отминали настроения и мисли. Виждам пейки и се сещам кога съм сядал на тях, с кого, какво сме правили, как съм се чувствал… и какви асоциации са ми изниквали тогава… и така до безкрайност, един спомен отключва няколко други, а те от своя страна…
Всичко е асоциации.

Новината изригна тези дни. На 19-ти април пристига Carl Cox. Две и половина години след последното му посещение в България. Няма много какво да се каже, освен “най-сетне”.

Ще спестя високопарните слова. Такова нещо като “най-добър диджей” няма. Но даже и да имаше, и дори Carl да не е въпросния най-добър… Cox пълни залите и носи настроение. Този човек екзалтира публиката. Самия той шеговито отговаря, че това се дължи на усмивката му. И наистина – без значение какво (ще) пуска аз отивам, най-малкото заради тръпката и въпросната усмивка ;)

Вече съм се отдръпнал от “клубния живот” (електронната сцена, или както там ще го наречем), но по случая се разрових и попаднах на две заслужаващи вниманието неща.

Първо – анонс на предстоящото парти в сайта mysound.bg. В “статията” пише, цитирам:

След като маститият американец представи авансово на българската публика диска си “Second Sign” (2006), сега иде на въоръжение с репертоар от своя двоен проект “Global” (2007).

Подминавам звучното “маститият” (много професионално, наистина) и се спирам на думичката “американец”. Carl Cox не е американец, а британец – роден в Англия. Явно авторът отъждествява всички негри с Америка. Тук демонстративно бих запазил минута мълчание, но има и още. Как е представил авансово диска си от 2006-та не ми е ясно, след като той идва за последно през 2004-та. Това са две години, бая аванс ще да е. И всъщност много погрешно е схващането, че “партитата” имат нещо общо с концертите, че се пеят парчета и представят албуми. За електронната музика винаги се е пишело със свещено невежество (както и за интернет, блоговете и т.н. – всичко по-специфично). Самозваните писачи не само, че не знаят, ами и грам труд не полагат, за да разберат – защото гугъл е на една ръка разстояние, нали. Недай си някой вестник да пише за подобно мероприятие – милите рейвъри биват представени като извънземни, с антени на главите. Аман от бездарни драскачи и чалгари, които пишат за техно. И се пънат за “музикални критици”.

Другото е, че на участие на Cox във Венецуела са били застреляни 4 души, а ранени са 9. Случката е от ноември миналата година. Има видео с кадри след стрелбата:

Съответно и изявление на Cox:

(…) I am informed that it was gang related, and feel so sad that anybody would act in such a manner when the event was full of 7000 people having fun. I find it such a sad moment in electronic music as this was probably one of the best set up shows I had played in South America – a sign of real progress…yet utterly hijacked by this mindless act. Again, my heart goes out to those that have died or been injured. This is NOT what the dance scene is about and is a million miles away from what I want to do, or promote.

Като последните думи ми звучат хем искрено, хем някак празни на фона на всичките пари и слава, които са в играта. Вечния враг на изкуството е комерсиализацията. И когато една идея стане достатъчно реализирана и популярна, за да я налазят масите и модните течения, тя започва се изражда.

[wp:svejo-net]